About Me

Harpenden, England, United Kingdom

Thursday, June 27, 2013

Обиколката на Витоша: 2013-а и предишни години



След шестнадесет години и пет неуспешни опита, увереността ми че мога да избягам трасето на Обиколката „както трябва“ беше поразколебана. Нещо повече, тръпката която изпитвах през лятото на 1997-а, докато четях протоколите от минали състезания, беше започнала да изглежда като бълнуване на болен мозък, претоварен от учене за изпити и размътен от безпочвен оптимизъм. Планът ми за състезанието тогава беше много прост: два часа до Кладница, четири до Зли дол (по старото трасе), шест до „Брезите“ над Железница и осем (айде осем и нещо) до финала – фасулска работа! В крайна сметка, преодоляването на всяка една от тези отсечки за два часа не беше никакъв проблем ...

През 1997-а, планът проработи за около три часа. Веднага след старта на стадион „Славия“ се втурнах напред, уверен в подготовката си и познаването на трасето. През това време „старите кучета“ ме следваха на 100-200 метра, вероятно подхилквайки се на наивността ми. Скоро след дългото изкачване по магистралата към Дупница, започнах да прозирам, че вторите два часа бягане не са напълно независими от първите два. Това беше изцяло нова идея за мен и дотолкова разтърсваща, че малко след Боснек ми се наложи да поседна и да се оставя в ръцете на Ани (организатор и душа на Обиколката) и цяла сюрия други приятели за около половин час, от който не си спомням почти нищо. Е, състезанието го завърших, за малко над единадесет часа, но гледката от финала все още е болезнено запечатана в паметта на родителите ми, които след това позагубиха от ентусиазма си за кариерата ми на ултрамаратонец.

Три години по-късно, през 2000-та, план нямаше. Датата на състезанието беше обявена само няколко дни предварително, а аз дори не тичах редовно. Реших, обаче, да се пусна и да оцелявам. Това и стана – падна оцеляване, отново за над единадесет часа. Хубавото беше компанията на Даниел Цокев, с когото бягахме заедно от старта до финала. Ани още не ни е простила за „бърборенето“ през онази нощ, но за мен споделеното преживяване беше страхотно. Мисля, че и за Даниел беше така.

Лошото беше, че участието в такива състезания с цел оцеляване ми стана навик, който продължи по време на аспирантурата ми в Орегон и от който се отървах чак на Обиколката през 2005-а. Тогава до Студена тичахме заедно с Гого Радев (който сега маркира безупречно трасето) и Емил Апостолов. Там, обаче, Гого спря заради стомашни болки, Емил поизостана и малко след това, аз влязох в добре-познатия ми режим на оцеляване. До „Брезите“ мотивацията да завърша беше напълно изчезнала, а решимостта да променя подхода си към дългите бягания беше по-силна от ужаса при мисълта за погледа на Ани. Та след като си похапнах череши на пункта (още ги помня), безславно се качих на автобус 69. Засега това ми е единственото официално състезание, което съм започнал и не съм завършил. Но тогава решението да спра ми се струваше правилно. Така е и досега.

За участията ми през 2011-а и 2012-а съм писал в този блог подробно. Накратко, 2011-а беше годината на губенето, а 2012-а годината на лошата преценка и болката. Все пак, миналата година започнах пак да се сещам за първоначалната си цел в това състезание – да го пробягам сравнително равномерно и без сериозни спадове (т.е., моето разбиране за „както трябва“). Но понеже междувременно се навъдиха и други цели, подготовката ми тази година беше много различна. Повече тренировки за скорост, по-малко дълги бягания, и най-важното, без бягания над класическата маратонска дистанция. Този подход е нетрадиционен, но не е нов и е ползван с огромен успех, както и описан великолепно, от Мат Карпентър (не че някога би ми хрумнало да се сравнявам с него). Най-хубавото му е, че се връзва със сегашния ми начин на живот. Традиционната формула, да тичаш в планината по седем-осем часа на ден всяка събота и неделя (или три-четири часа всеки ден) е логична и сигурна, но е нещо, което не мога да си позволя от години. Най-лошото на тазгодишния ми подход е, че е много трудно да му повярваш. Мисълта за това как не съм бягал и половината от дистанцията на Обиколката наведнъж тази година навяваше мрачни спомени от 1997-а ...

Та така, най-накрая, стигаме и до старта на Обиколката през 2013-а. Приятели (нови и стари), глъчка, вълнения, безкрайни последни минути и изведнъж, сякаш изплували след дълъг престой под вода, тичаме с умерено усилие нагоре към Бояна и си бъбрим с Пламен Цукев и Илия Куцаров. Аз далеч не съм изненадан, че сме заедно. Помня ги добре от миналата година, а и им знам резултатите от тази. По-скоро съм изненадан, че Илия не отпрашва напред в тъмното. Но май всички сме си научили урока от изкачването до „Тихия кът“ миналата година, а и го няма Бойко Златанов да налага (само-)убийствено темпо. Няма го и Димитър Давидов – контузен е и липсва на компанията. Но пък има поне десетина други бегачи, които са съвсем близо зад нас.

Постепенно, Пламен изостава, според мен защото е твърде навлечен, а ние с Илия продължаваме заедно чак до Боснек. Говорим си чат-пат: кой как и с кого тренира, какви други състезания ни чакат, не бягаме ли прекалено бързо ... На излизане от Боснек, обаче, той видимо забавя, оплаква се от изкълчен крак и ми казва да вървя и че „да, сигурен е“ ... Изоставям мисълта за повторно колективно бягане, както през 2000-та с Даниел и продължавам сам по пътя към Чуйпетлово, където ме чакат приятели и даже роднини!

Презареждам за секунди и продължавам по разкаляния горски път към „Смильо“. Ето ги и призраците от минали години! Тази и следващата отсечка (до Ярема) винаги са ми били най-тежки, не съм сигурен защо. Така е и този път, но успявам да не се изнервя, изчаквам търпеливо коремът ми да спре да се вълнува и стигам до „Брезите“ в 6:05. Хапвам един сандвич набързо, ходейки, и скоро пак тичам с прилично темпо – нищо общо със страданията от минали години. Не мисля много за хората зад мен, само си напомням да не се мотам излишно. Последните километри се изнизват бързо и ето я Боянската църква. От тук нататък оставам гравитацията да си свърши работата и дори успявам да се усмихна (или поне това ми е намерението) на финала. 08:18. Можело.

Две пояснения. Първо, времето ми засега е най-бързото на това трасе, но не е рекорд на състезанието. Старото трасе, през Люлин планина и после през Зли дол, със сигурност е и по-дълго и по-трудно, а най добрите времена на него са съпоставими или по-добри от моето. Има да ги гоним още Руско, Пламен, Даниел и другите от 80-те и 90-те, но ги настигаме бързо. Второ, може ли да се изтича сегашното трасе под осем часа? Със сигурност и е въпрос на време, както при мъжете, така и при жените (Браво Мария!). Но мисля, че първият няма да съм аз, или поне не в близките две-три години. При всички положения, обаче, се надявам да присъствам.

И накрая малко за организацията на Обиколката. Чух и прочетох както похвали, така и критики. И едните и другите ме накараха да си дам сметка за това колко високо са вдигнали летвата Ани, Теодора и всички, които им помагат. Да, не всичко е идеално, но организацията на Обиколката е съпоставима и в много отношения по-добра от тази на поне половината състезания във Великобритания и САЩ, в които съм участвал през последните няколко години. Иначе, вечно да се търси развитие е хубаво. Две неща очевидно могат да се подобрят. Едното е да се разделят пешеходното и колездачното състезание в различни дни. Това според мен е постижимо, но всички които го мислим и предлагаме трябва да сме готови да помогнем с организацията и обслужването на пунктовете за състезанието, в което не участваме. Другото е нивото на конкуренцията сред бегачите. През последните няколко години, напредъкът на поне десетина от бегач(к)ите е огромен. Но този ефект би се ускорил, ако на състезанието започнат да идват например най-добрите маратонци и планински бегачи в България (Шабан Мустафа и Кирил Николов са само две от очевидните имена), както и ултрамаратонци от Европа. За привличането на първите, Илиян Лазаров подхвърли, че може би е достатъчно да се осигури някакъв паричен награден фонд. За вторите сигурно ще ни трябва по-ранно разгласяване и особено използване на лични контакти.

Ето и няколко снимки (На кого да благодаря за тях? Илиян Лазаров?)


Над 300 стартирали тази година! 


С Илия, малко преди поста на Студена



Преследвачите!



Чуйпетлово – малко преди да дойдат призраците



Благодарение на тъща ми (!!!) и другите 
доброволци, спиранията ми по постовете 
бяха общо две-три минути!



Истинска финална лента и почти истинска усмивка!



Много ми хареса приятелската атмосфера на финала 
(тук с Пламен Цукев - горе и Тони Петков - долу)



Милен Балабанов: догодина под 8 часа? 
Като нищо, според мен. И не само той.

No comments:

Post a Comment