Facing the facts: 2013 in review

Coincidentally or not, this year has been a time of facing the reality in several aspects of my life. Running was one of these. About a year ago, I set three (running) goals for 2013: (1) become competitive in local fell races, (2) run a marathon in the low 2:30s, and (3) break 8 hours in the Vitosha 100K. Did I achieve any of these? The short answer is no. The longer version is below, and I can only summarize it as the most enjoyable failure I have ever experienced.

Fell running

This was actually the one where I came the closest, probably because ‘becoming competitive’ is vaguely defined. Yes, I made the top 10 in every fell race I entered this year, even if just barely (Tarren Hendre, Cader Idris, Welsh 1000m Peaks, Nant Y Moch Skyline and Skyrun Maliovitsa). But most of these races did not have particularly deep fields. The one I will definitely remember the most is Cader Idris. Making the podium was a big surprise for me, and even if that took some luck (the race was moved this year and probably clashed with some other big fell race(s)), I will take it! Overall, I think I made some real progress with fell running, and the shorter, more intense sessions, relative to the ultra-slogs I was used to, have improved my strength. As far as enjoyment is concerned, I will let this picture tell the story:

Marathons

This was the painful one. In every possible mental and physical way. I have now started six marathons full of optimism and finished six completely crushed. Both marathons I ran this year (Manchester in 2:43 and Chester in 2:40) were PBs by 3-4 min, but both were also compromised by severe cramping after about 15-16 miles. I honestly have no idea why, but I suspect it might be the insultingly simple general explanation of cramping – I was just not fit enough for the pace I was trying to run. And while I know how to get fitter, I am not quite sure how to deal with the optimism, which I am pretty sure is a problem in this case. The silver lining once again came from Matt Carpenter, and I have started to train and even race with a heart rate monitor. I am not sure if this is going to completely fix my pacing problems, but I am optimistic ;)

Vitosha 100K

My focus has temporarily shifted away from ultramarathon training, so breaking 8 hours, or even running a decent race seemed like quite a long shot. As it turned out, lower expectations and keeping a cool head (both literally and figuratively) helped me run by far my most satisfying race on this course (see detailed reports in Bulgarian or English). I will be taking a few years off from this race, and ultramarathons in general. But when I do come back, I will probably have to break 8 hours (on a longer course too!) to be competitive with the exploding ultra- and mountain-running community in Bulgaria. And this is awesome!

Overall, it has been a great year of chasing overambitious goals. I can’t wait to do it all over again!

Summer fun and back on the road

It was a great summer, one of the best I can remember. For one thing, there was actually a summer here in the UK, something that is apparently not at all a given. I also enjoyed the longest vacation I have had in many years (three full weeks!!!), a nice long recovery after the Vitosha 100 km (Bulgarian version) and a gradual progression of training aimed at breaking into the 2:30s at this weekend’s Chester Marathon.

Here are some photo highlights from the last three months:

 

Hiking with my family in Pirin and only running when I felt like it!

But then the first race was a bit of a shock to my unfit body.

I still managed to have fun and finish fourth
(way behind the first three) – if you need a new
challenge, consider Skyrun Maliovitsa in Bulgaria!

I am certainly going to take another crack at it at some point.

Back to Wales and running on the beach
(Borth Beach 10k, 36:29, third)…

then through the bogs (Nant Y Moch Skyline, 2:14, sixth),...

…and finally back on tarmac (Aberystwyth Parkrun)!

But with one last escape to a bigger mountain ...

 ...and watching a long-term race project (UTMB).

You can follow me live at Chester Marathon through my Facebook timeline or directly here.

Vitosha 100 km, 2013

If you prefer, see the Bulgarian version of this post.

The last month just flew by, but my satisfaction with how this year’s Tour de Vitosha race went has not faded much. It feels good to finally get this (mostly) right, after 16 years and five attempts, each of which was a failure in some way. There was the cramp year, the getting lost year, and the list goes on and on… 

If you are following this blog, you will know that my recent training has been a lot different from what I used to do, as well as from the way people typically train for ultramarathons. It was therefore a bit unnerving to toe the line of a 100-km (OK, more like 90+ km or ~57 miles) race without having run beyond the marathon distance in the previous 11 months. But I had decided firmly to try Matt Carpenter’s approach (not that I would ever compare myself to him) and stick with it until the end.

A few last fits of anxiety and superstition (not so sure about running with race number 1), and we were finally off. The night was a bit cooler than last year, and I was feeling good. As usual, the only person who could mess up this race for me was myself …

As expected, I shared the first few miles with Plamen Tsukev and Iliya Kutsarov. Both of these guys had run their race debuts in just over nine hours in 2012 – really impressive stuff! I knew they would be strong and confident, and I had even prepared myself to let them go, if they started too fast for my liking. Plamen was over-heating on the first climb and dropped back a bit, but Iliya and I ran together and helped each other with navigation and distraction from over-thinking for about 25 miles. At that point, he slowed down and let me go, which I accepted a bit reluctantly at first, but I ultimately embraced the fact that I would likely be running alone and scared for a while. As it turned out, I did run alone until the finish, but was never particularly scared. Not necessarily because I did not think I could get caught, but because I felt that I was running well and managed to keep my usual mid-race blues at bay.

Perhaps the key change relative to previous years was that I was patient and just went with the flow, when the lull finally came. This seemed to help, and by the time I hit the smoother running surface near Yarema (~37 miles), I was ready to push again. Having some energy to enjoy the last 15 miles of this race, all on very fast trail, is something I had always dreamed of, but had started to doubt I was capable of doing. This is not to say that I was not hurting, but the realization that I was finally able to actually move on this section was enough to numb the pain a bit and even allow me to accelerate as I was getting closer to the finish. 

The sun was now out, and it was getting hot, so I was soaking my vest in every creek and then tying it on my head like a turban. At some point I was wondering if that may lead to my second near-arrest on this trail (some 20 years ago I was misidentified as a wanted criminal by some passers-by, and was greeted by no fewer than three police cars (!!!) on my exit from the forest in Boyana). But there were no mishaps this time, so all this did was to provide some much-needed cooling of my skull, as well as entertainment for the race volunteers and random people on the trail. Before I knew it, I was in Boyana, and running the descent to the finish, where a bunch of excited friends, not to mention my parents, awaited. 8h18. Wow, a night to remember then!

Off we go – about 300 runners this year!

Sharing the early miles with Iliya was really nice.

 These guys were not far behind.

Halfway point – just before my demons descended upon me.

 Crewed by my mother-in-law. She was so efficient that one 

would have thought she had done this all her life.

 A proper tape to brake!

 

And a great atmosphere at the finish.

Обиколката на Витоша: 2013-а и предишни години

След шестнадесет години и пет неуспешни опита, увереността ми че мога да избягам трасето на Обиколката „както трябва“ беше поразколебана. Нещо повече, тръпката която изпитвах през лятото на 1997-а, докато четях протоколите от минали състезания, беше започнала да изглежда като бълнуване на болен мозък, претоварен от учене за изпити и размътен от безпочвен оптимизъм. Планът ми за състезанието тогава беше много прост: два часа до Кладница, четири до Зли дол (по старото трасе), шест до „Брезите“ над Железница и осем (‘айде осем и нещо) до финала – фасулска работа! В крайна сметка, преодоляването на всяка една от тези отсечки за два часа не беше никакъв проблем ...

През 1997-а, планът проработи за около три часа. Веднага след старта на стадион „Славия“ се втурнах напред, уверен в подготовката си и познаването на трасето. През това време „старите кучета“ ме следваха на 100-200 метра, вероятно подхилквайки се на наивността ми. Скоро след дългото изкачване по магистралата към Дупница, започнах да прозирам, че вторите два часа бягане не са напълно независими от първите два. Това беше изцяло нова идея за мен и дотолкова разтърсваща, че малко след Боснек ми се наложи да поседна и да се оставя в ръцете на Ани (организатор и душа на Обиколката) и цяла сюрия други приятели за около половин час, от който не си спомням почти нищо. Е, състезанието го завърших, за малко над единадесет часа, но гледката от финала все още е болезнено запечатана в паметта на родителите ми, които след това позагубиха от ентусиазма си за кариерата ми на ултрамаратонец.

Три години по-късно, през 2000-та, план нямаше. Датата на състезанието беше обявена само няколко дни предварително, а аз дори не тичах редовно. Реших, обаче, да се пусна и да оцелявам. Това и стана – падна оцеляване, отново за над единадесет часа. Хубавото беше компанията на Даниел Цокев, с когото бягахме заедно от старта до финала. Ани още не ни е простила за „бърборенето“ през онази нощ, но за мен споделеното преживяване беше страхотно. Мисля, че и за Даниел беше така.

Лошото беше, че участието в такива състезания с цел оцеляване ми стана навик, който продължи по време на аспирантурата ми в Орегон и от който се отървах чак на Обиколката през 2005-а. Тогава до Студена тичахме заедно с Гого Радев (който сега маркира безупречно трасето) и Емил Апостолов. Там, обаче, Гого спря заради стомашни болки, Емил поизостана и малко след това, аз влязох в добре-познатия ми режим на оцеляване. До „Брезите“ мотивацията да завърша беше напълно изчезнала, а решимостта да променя подхода си към дългите бягания беше по-силна от ужаса при мисълта за погледа на Ани. Та след като си похапнах череши на пункта (още ги помня), безславно се качих на автобус 69. Засега това ми е единственото официално състезание, което съм започнал и не съм завършил. Но тогава решението да спра ми се струваше правилно. Така е и досега.

За участията ми през 2011-а и 2012-а съм писал в този блог подробно. Накратко, 2011-а беше годината на губенето, а 2012-а годината на лошата преценка и болката. Все пак, миналата година започнах пак да се сещам за първоначалната си цел в това състезание – да го пробягам сравнително равномерно и без сериозни спадове (т.е., моето разбиране за „както трябва“). Но понеже междувременно се навъдиха и други цели, подготовката ми тази година беше много различна. Повече тренировки за скорост, по-малко дълги бягания, и най-важното, без бягания над класическата маратонска дистанция. Този подход е нетрадиционен, но не е нов и е ползван с огромен успех, както и описан великолепно, от Мат Карпентър (не че някога би ми хрумнало да се сравнявам с него). Най-хубавото му е, че се връзва със сегашния ми начин на живот. Традиционната формула, да тичаш в планината по седем-осем часа на ден всяка събота и неделя (или три-четири часа всеки ден) е логична и сигурна, но е нещо, което не мога да си позволя от години. Най-лошото на тазгодишния ми подход е, че е много трудно да му повярваш. Мисълта за това как не съм бягал и половината от дистанцията на Обиколката наведнъж тази година навяваше мрачни спомени от 1997-а ...

Та така, най-накрая, стигаме и до старта на Обиколката през 2013-а. Приятели (нови и стари), глъчка, вълнения, безкрайни последни минути и изведнъж, сякаш изплували след дълъг престой под вода, тичаме с умерено усилие нагоре към Бояна и си бъбрим с Пламен Цукев и Илия Куцаров. Аз далеч не съм изненадан, че сме заедно. Помня ги добре от миналата година, а и им знам резултатите от тази. По-скоро съм изненадан, че Илия не отпрашва напред в тъмното. Но май всички сме си научили урока от изкачването до „Тихия кът“ миналата година, а и го няма Бойко Златанов да налага (само-)убийствено темпо. Няма го и Димитър Давидов – контузен е и липсва на компанията. Но пък има поне десетина други бегачи, които са съвсем близо зад нас.

Постепенно, Пламен изостава, според мен защото е твърде навлечен, а ние с Илия продължаваме заедно чак до Боснек. Говорим си чат-пат: кой как и с кого тренира, какви други състезания ни чакат, не бягаме ли прекалено бързо ... На излизане от Боснек, обаче, той видимо забавя, оплаква се от изкълчен крак и ми казва да вървя и че „да, сигурен е“ ... Изоставям мисълта за повторно колективно бягане, както през 2000-та с Даниел и продължавам сам по пътя към Чуйпетлово, където ме чакат приятели и даже роднини!

Презареждам за секунди и продължавам по разкаляния горски път към „Смильо“. Ето ги и призраците от минали години! Тази и следващата отсечка (до Ярема) винаги са ми били най-тежки, не съм сигурен защо. Така е и този път, но успявам да не се изнервя, изчаквам търпеливо коремът ми да спре да се вълнува и стигам до „Брезите“ в 6:05. Хапвам един сандвич набързо, ходейки, и скоро пак тичам с прилично темпо – нищо общо със страданията от минали години. Не мисля много за хората зад мен, само си напомням да не се мотам излишно. Последните километри се изнизват бързо и ето я Боянската църква. От тук нататък оставам гравитацията да си свърши работата и дори успявам да се усмихна (или поне това ми е намерението) на финала. 08:18. Можело.

Две пояснения. Първо, времето ми засега е най-бързото на това трасе, но не е рекорд на състезанието. Старото трасе, през Люлин планина и после през Зли дол, със сигурност е и по-дълго и по-трудно, а най добрите времена на него са съпоставими или по-добри от моето. Има да ги гоним още Руско, Пламен, Даниел и другите от 80-те и 90-те, но ги настигаме бързо. Второ, може ли да се изтича сегашното трасе под осем часа? Със сигурност и е въпрос на време, както при мъжете, така и при жените (Браво Мария!). Но мисля, че първият няма да съм аз, или поне не в близките две-три години. При всички положения, обаче, се надявам да присъствам.

И накрая малко за организацията на Обиколката. Чух и прочетох както похвали, така и критики. И едните и другите ме накараха да си дам сметка за това колко високо са вдигнали летвата Ани, Теодора и всички, които им помагат. Да, не всичко е идеално, но организацията на Обиколката е съпоставима и в много отношения по-добра от тази на поне половината състезания във Великобритания и САЩ, в които съм участвал през последните няколко години. Иначе, вечно да се търси развитие е хубаво. Две неща очевидно могат да се подобрят. Едното е да се разделят пешеходното и колездачното състезание в различни дни. Това според мен е постижимо, но всички които го мислим и предлагаме трябва да сме готови да помогнем с организацията и обслужването на пунктовете за състезанието, в което не участваме. Другото е нивото на конкуренцията сред бегачите. През последните няколко години, напредъкът на поне десетина от бегач(к)ите е огромен. Но този ефект би се ускорил, ако на състезанието започнат да идват например най-добрите маратонци и планински бегачи в България (Шабан Мустафа и Кирил Николов са само две от очевидните имена), както и ултрамаратонци от Европа. За привличането на първите, Илиян Лазаров подхвърли, че може би е достатъчно да се осигури някакъв паричен награден фонд. За вторите сигурно ще ни трябва по-ранно разгласяване и особено използване на лични контакти.

Ето и няколко снимки (На кого да благодаря за тях? Илиян Лазаров?)

Над 300 стартирали тази година! 

С Илия, малко преди поста на Студена

Преследвачите!

Чуйпетлово – малко преди да дойдат призраците

Благодарение на тъща ми (!!!) и другите 

доброволци, спиранията ми по постовете 

бяха общо две-три минути!

Истинска финална лента и почти истинска усмивка!

Много ми хареса приятелската атмосфера на финала 

(тук с Пламен Цукев - горе и Тони Петков - долу)

Милен Балабанов: догодина под 8 часа? 

Като нищо, според мен. И не само той.