Обиколката на Витоша: 2013-а и предишни години

След шестнадесет години и пет неуспешни опита, увереността ми че мога да избягам трасето на Обиколката „както трябва“ беше поразколебана. Нещо повече, тръпката която изпитвах през лятото на 1997-а, докато четях протоколите от минали състезания, беше започнала да изглежда като бълнуване на болен мозък, претоварен от учене за изпити и размътен от безпочвен оптимизъм. Планът ми за състезанието тогава беше много прост: два часа до Кладница, четири до Зли дол (по старото трасе), шест до „Брезите“ над Железница и осем (‘айде осем и нещо) до финала – фасулска работа! В крайна сметка, преодоляването на всяка една от тези отсечки за два часа не беше никакъв проблем ...

През 1997-а, планът проработи за около три часа. Веднага след старта на стадион „Славия“ се втурнах напред, уверен в подготовката си и познаването на трасето. През това време „старите кучета“ ме следваха на 100-200 метра, вероятно подхилквайки се на наивността ми. Скоро след дългото изкачване по магистралата към Дупница, започнах да прозирам, че вторите два часа бягане не са напълно независими от първите два. Това беше изцяло нова идея за мен и дотолкова разтърсваща, че малко след Боснек ми се наложи да поседна и да се оставя в ръцете на Ани (организатор и душа на Обиколката) и цяла сюрия други приятели за около половин час, от който не си спомням почти нищо. Е, състезанието го завърших, за малко над единадесет часа, но гледката от финала все още е болезнено запечатана в паметта на родителите ми, които след това позагубиха от ентусиазма си за кариерата ми на ултрамаратонец.

Три години по-късно, през 2000-та, план нямаше. Датата на състезанието беше обявена само няколко дни предварително, а аз дори не тичах редовно. Реших, обаче, да се пусна и да оцелявам. Това и стана – падна оцеляване, отново за над единадесет часа. Хубавото беше компанията на Даниел Цокев, с когото бягахме заедно от старта до финала. Ани още не ни е простила за „бърборенето“ през онази нощ, но за мен споделеното преживяване беше страхотно. Мисля, че и за Даниел беше така.

Лошото беше, че участието в такива състезания с цел оцеляване ми стана навик, който продължи по време на аспирантурата ми в Орегон и от който се отървах чак на Обиколката през 2005-а. Тогава до Студена тичахме заедно с Гого Радев (който сега маркира безупречно трасето) и Емил Апостолов. Там, обаче, Гого спря заради стомашни болки, Емил поизостана и малко след това, аз влязох в добре-познатия ми режим на оцеляване. До „Брезите“ мотивацията да завърша беше напълно изчезнала, а решимостта да променя подхода си към дългите бягания беше по-силна от ужаса при мисълта за погледа на Ани. Та след като си похапнах череши на пункта (още ги помня), безславно се качих на автобус 69. Засега това ми е единственото официално състезание, което съм започнал и не съм завършил. Но тогава решението да спра ми се струваше правилно. Така е и досега.

За участията ми през 2011-а и 2012-а съм писал в този блог подробно. Накратко, 2011-а беше годината на губенето, а 2012-а годината на лошата преценка и болката. Все пак, миналата година започнах пак да се сещам за първоначалната си цел в това състезание – да го пробягам сравнително равномерно и без сериозни спадове (т.е., моето разбиране за „както трябва“). Но понеже междувременно се навъдиха и други цели, подготовката ми тази година беше много различна. Повече тренировки за скорост, по-малко дълги бягания, и най-важното, без бягания над класическата маратонска дистанция. Този подход е нетрадиционен, но не е нов и е ползван с огромен успех, както и описан великолепно, от Мат Карпентър (не че някога би ми хрумнало да се сравнявам с него). Най-хубавото му е, че се връзва със сегашния ми начин на живот. Традиционната формула, да тичаш в планината по седем-осем часа на ден всяка събота и неделя (или три-четири часа всеки ден) е логична и сигурна, но е нещо, което не мога да си позволя от години. Най-лошото на тазгодишния ми подход е, че е много трудно да му повярваш. Мисълта за това как не съм бягал и половината от дистанцията на Обиколката наведнъж тази година навяваше мрачни спомени от 1997-а ...

Та така, най-накрая, стигаме и до старта на Обиколката през 2013-а. Приятели (нови и стари), глъчка, вълнения, безкрайни последни минути и изведнъж, сякаш изплували след дълъг престой под вода, тичаме с умерено усилие нагоре към Бояна и си бъбрим с Пламен Цукев и Илия Куцаров. Аз далеч не съм изненадан, че сме заедно. Помня ги добре от миналата година, а и им знам резултатите от тази. По-скоро съм изненадан, че Илия не отпрашва напред в тъмното. Но май всички сме си научили урока от изкачването до „Тихия кът“ миналата година, а и го няма Бойко Златанов да налага (само-)убийствено темпо. Няма го и Димитър Давидов – контузен е и липсва на компанията. Но пък има поне десетина други бегачи, които са съвсем близо зад нас.

Постепенно, Пламен изостава, според мен защото е твърде навлечен, а ние с Илия продължаваме заедно чак до Боснек. Говорим си чат-пат: кой как и с кого тренира, какви други състезания ни чакат, не бягаме ли прекалено бързо ... На излизане от Боснек, обаче, той видимо забавя, оплаква се от изкълчен крак и ми казва да вървя и че „да, сигурен е“ ... Изоставям мисълта за повторно колективно бягане, както през 2000-та с Даниел и продължавам сам по пътя към Чуйпетлово, където ме чакат приятели и даже роднини!

Презареждам за секунди и продължавам по разкаляния горски път към „Смильо“. Ето ги и призраците от минали години! Тази и следващата отсечка (до Ярема) винаги са ми били най-тежки, не съм сигурен защо. Така е и този път, но успявам да не се изнервя, изчаквам търпеливо коремът ми да спре да се вълнува и стигам до „Брезите“ в 6:05. Хапвам един сандвич набързо, ходейки, и скоро пак тичам с прилично темпо – нищо общо със страданията от минали години. Не мисля много за хората зад мен, само си напомням да не се мотам излишно. Последните километри се изнизват бързо и ето я Боянската църква. От тук нататък оставам гравитацията да си свърши работата и дори успявам да се усмихна (или поне това ми е намерението) на финала. 08:18. Можело.

Две пояснения. Първо, времето ми засега е най-бързото на това трасе, но не е рекорд на състезанието. Старото трасе, през Люлин планина и после през Зли дол, със сигурност е и по-дълго и по-трудно, а най добрите времена на него са съпоставими или по-добри от моето. Има да ги гоним още Руско, Пламен, Даниел и другите от 80-те и 90-те, но ги настигаме бързо. Второ, може ли да се изтича сегашното трасе под осем часа? Със сигурност и е въпрос на време, както при мъжете, така и при жените (Браво Мария!). Но мисля, че първият няма да съм аз, или поне не в близките две-три години. При всички положения, обаче, се надявам да присъствам.

И накрая малко за организацията на Обиколката. Чух и прочетох както похвали, така и критики. И едните и другите ме накараха да си дам сметка за това колко високо са вдигнали летвата Ани, Теодора и всички, които им помагат. Да, не всичко е идеално, но организацията на Обиколката е съпоставима и в много отношения по-добра от тази на поне половината състезания във Великобритания и САЩ, в които съм участвал през последните няколко години. Иначе, вечно да се търси развитие е хубаво. Две неща очевидно могат да се подобрят. Едното е да се разделят пешеходното и колездачното състезание в различни дни. Това според мен е постижимо, но всички които го мислим и предлагаме трябва да сме готови да помогнем с организацията и обслужването на пунктовете за състезанието, в което не участваме. Другото е нивото на конкуренцията сред бегачите. През последните няколко години, напредъкът на поне десетина от бегач(к)ите е огромен. Но този ефект би се ускорил, ако на състезанието започнат да идват например най-добрите маратонци и планински бегачи в България (Шабан Мустафа и Кирил Николов са само две от очевидните имена), както и ултрамаратонци от Европа. За привличането на първите, Илиян Лазаров подхвърли, че може би е достатъчно да се осигури някакъв паричен награден фонд. За вторите сигурно ще ни трябва по-ранно разгласяване и особено използване на лични контакти.

Ето и няколко снимки (На кого да благодаря за тях? Илиян Лазаров?)

Над 300 стартирали тази година! 

С Илия, малко преди поста на Студена

Преследвачите!

Чуйпетлово – малко преди да дойдат призраците

Благодарение на тъща ми (!!!) и другите 

доброволци, спиранията ми по постовете 

бяха общо две-три минути!

Истинска финална лента и почти истинска усмивка!

Много ми хареса приятелската атмосфера на финала 

(тук с Пламен Цукев - горе и Тони Петков - долу)

Милен Балабанов: догодина под 8 часа? 

Като нищо, според мен. И не само той.

New races

Over the last two weekends, I ran two races that I had heard a lot about but had not tried before. I liked them both, but because they tend to consistently fall on successive weekends, it seems that I will have to pick one, if I want to compete properly.

The Welsh 1000m Peaks race (~20 miles, ~9000 ft ascent) was more or less exactly what I expected – a long slog in spectacular Snowdonia. I ran this with a lingering cold and had no idea where I was going much of the time, so I was pretty happy with being able to finish it in 4h32, good enough for 8th overall. The best part, besides sharing a few miles with fell running legend and eventual winner (!) Colin Donnelly, was that I was feeling strong in the last hour or so, and even managed to catch three people – a first-time experience in a long race!

 Welsh 1000m Peaks, a likely project for next year

As expected, Man v Horse (23.6 miles, ~4000 ft ascent) had a unique atmosphere, and to my surprise, I quite liked having the horses around. But I had to work a bit harder than I had intended to, possibly because of the heat and/or the newly re-designed course. The competition among runners was not as strong as in previous years, so I was able to finish third in 3h01. I may try this one again on fresher legs sometime.

The day after Man v Horse, I also ran a shortened version of a hilly leg of the Welsh Castles Relay (Builth Wells to Drovers Arms, 8.6 miles, ~1350 ft). Feeling fairly beat-up, I started conservatively, but was soon able to find a reasonable pace that I thought I could keep for an hour. I caught a few people who had started too fast, but my 0h57 was still only good enough for a 12th position on the leg. This race is competitive!

Only a week into my taper for the Vitosha 100 km, I am already bouncing off the walls. May have to start swimming again…

Cader Idris 2013

This is by far my favourite fell race, and I am pretty sure I will always remember the way I felt on each of the three occasions I have run it. This year was special though. I was still suffering just as badly as in previous years while ascending, and was just as scared coming down. The new feeling was that I was getting better at this and knew how to improve even further. 

The race itself  was about as dramatic as they come. Martin Cliffe and a guy in a Serpentine vest (Rick Weston) started fast and quickly separated from the rest of us. I was running with Ifan Richards and Dylan Jones early on, and made a couple of poor line choices, which is embarrassing, given how many times I have run up and down this mountain. My plan was to push the ascent, but let the rhythm come to me first. By the time the first two relatively flat miles were over, I felt ready to start working harder, and I gradually pulled away from Dylan and Ifan. I was hoping that Rick, who presumably lived in London, would find it hard to maintain his fast pace up on the mountain, and that trying to catch him would provide some motivation to keep up the effort. In the end, I was just able to jump ahead of him some 10-20 meters before the summit.

 

Martin, running like a machine

Rick, finally slowing down a bit, and myself lurking behind

 Going up is fun, honestly...

 

Even in the mist

At that point, Martin was probably two minutes ahead of me, whereas Ifan, by far the best downhill runner I have met, was about a minute back. I knew I would be seeing Ifan soon, and he zipped by like a train less than a mile into the descent. I thought that if I could only keep him in sight until we hit the flat ground, I would have a fighting chance. But he was gone, and I mean gone, in just another 3-4 minutes. I thought Martin’s lead was safe, but it turns out I was wrong. Ifan caught him on the tarmac, and they epically exchanged the lead a few times, before Ifan pulled an amazing final sprint and won by a few seconds. What a guy! I felt bad for Martin after I learned what happened, but he handled this with class.

 

Ifan, flying down in his trademark style

 Myself, just holding on for dear life

Ifan and Martin at the finish line. 

I found this on Facebook – you can probably imagine the comments…

Back to me, trotting down the hill and lamenting my inability to descend like Ifan, my mental state was deteriorating. I was in third place, which was quite a bit better than I expected before the race, but I felt that I was moving slowly and I was running scared. A particularly pesky memory was the one of Rick running 4-min/mile strides as a warm-up before the race. I knew that if I saw him on the tarmac, my podium finish was as good as gone. Somehow, however, I managed to get my negative self to mostly shut up, ran as fast as I could on my now cramping legs, and even managed to savour the moment of turning the last corner and getting cheered by the spectators.  Not a day I am likely to forget…

Welsh 1000m Peaks tomorrow – exciting and scary stuff!

Off road (Red Kite Challenge and Ras Y Diafol, 2013)

I have run on roads a lot more this year than ever before, and this has been hard, both physically and mentally. Road running is starting to grow on me a little bit, I think, but the transition back to softer ground and hillier surroundings has felt really good.

A couple of weekends ago, I ran the Red Kite Challenge (trail half-marathon) on Saturday and then the follow-up Ras Y Diafol (17M) on Sunday. Both of these races were really fun, but in a somewhat bitter-sweet way. The bitter part was that I ran much better (4^th in 1:29 on Saturday, 1^st in 2:01 on Sunday) than I would have expected, given that this was only a week after a goal marathon race. I knew this already, but the weekend was another reminder that I did not get the most out of my fitness in Manchester. Then again, I am not going to complain about winning a race, even if Ras Y Diafol is a pretty small and low-key event. And the prize was a pair of Salomon shoes!

Red Kite Challenge – this picture even made the local 

newspaper, and I am now officially a celebrity!

Ras Y Diafol – once a WV Mountaineer…

Cader Idris tomorrow – it is looking like the heat is not going to be an issue this year!